Предай нататък, Ката

Марц, знаеш как жужи в главата на Ката. Като онзи път, когато не смееше да й кажеш колко я е страх или когато писахте пиесата за злите джуджета. Или когато ти разказваше за кошмарите си, а ти, като някаква вещица, я предупреждаваше, че нещо наближава. Ще ми се да ти беше казала повече. Сега ме преследва чувството, че внезапно си я осветил отвсякъде и си научил всичко за нея.
Сигурно затова казват за мъртвите добро или нищо – надяваме се на същата дискретност и от тяхната страна. Чакай, като казвам, че ме преследва някакво колективно несъзнавано плашило имам предвид само при условие, че това има някакво значение.
Защото суетата кара света да се върти и е трудно за природата ни да се поставим като сами и невидими в този глоуб тиътър. Кое обаче е по-голямото зло? Да си грозно оголен без право на отговор или просто да не си от значение. Ката обикновено избира второто – така е възпитана. Емоциите (отвлечените теми) не са от значение за нейния живот.
Поне така твърди татко й – важни са реалните неща, онези, които можеш да пипнеш. Затова не помни да й е казвал, че никой няма да я обича, да я е унижавал и да се е срамувал от нея (въображение).
Ката е емоционален мошеник като него. Но според нея свободата е да прощаваш и да искаш прошка. Как да я постигне обаче, ако един не си прави труда да помни, а друг се окаже благословен да се оттегли кротко в съня си. Бог знае.
Връщам се на нещата, които не можеш да пипнеш или консумираш, и на сиренето, което е с пари.
Днес Ката се опита да си представи, че всичко е еднакво осезаемо - че чувствата, инстинктите и останалите отвлечени неща в главата й имат значение поне колкото сиренето и Ролинг Стоунс. Ката допусна, че всеки път, когато е избирала да е никой за онези, които са й любими, е пренасяла заразата на никой няма да те обича. Изглежда днес тя първо откри въображаемото лекарство, а после и въображаемата болест.
Когато те срещна ще те обичам, защото си ти и по никаква друга причина. Предай нататък, Ката.

(Марц, не си го измислил ти, но май само ти можеше да го заявиш сякаш е най-нормалното нещо на света. Ката няма да го забрави.)