Марц, изобщо не ми е интелигентно днес. Към седем беше, когато наближих леглото, компа и банята, с други думи – дома. Седем сутринта имам предвид. То, пък, какво толкова? Просто не се намери какво да наруши естествения ход на нещата.
Всичко започна с колебанието: леко „Доктор Ху” парти (пети сезон) или скитане из старите градски? Познай кротуваше ли ми се баш снощи. Намерих нещо чисто за обличане, завързах едно шалче – юнските студове, нали – и се присъединих към Чеда&останалите.
Всичко е наред – едно малко със салата в проверена кръчма. Взехме да спорим за или против войната сме. Всички са на едно мнение, но никой не е съгласен с другия – класика. Само peace&love, ако питате мен.
Малко преди да се преместим двеста метра нагоре по алеята (където – знае се – пекат правилните кюфтета в този град) компанията се увеличи с Бившия Дундьо, Невротика, Пари Хотър, Бармаяни и Захарчето - очарователно, с трапчинки. Хубави момичета и момчета – повечето им сиви клетки са живи и изобщо не виждам с какво мога да им бъда полезна. Най-противоречивото от всичките, Невротика, се оказа родено на моята дата, десет годни по-късно. Къдраво и си гризе пръстите. Какво да ти кажа – пуашим се! С Чеда се опитахме да станем феи-сватовници (Пари Хотър и Бармаяни – необяснима работа). Това беше в третата ни база на изгрев слънце и тогава се чувствахме по-умни отвсякога. Казвам ти, спирам коктейлите! Преди това обаче, в Двеста-метра-нагоре-по-алеята, се случи неизбежното. Имаше пациент в заведението и той, както се досещаш, откри в мен своята фея-медицинска сестра и единствен лек за неговия troubled mind. Оказа се по-малкият брат на един стар приятел. Чеда щеше да го прегази, ако можеше, а останалите предприеха прегрупиране и отстъпление, но за кратко. По-малкият брат бързо се раздели с нас - явно се усъвършенствам.
Бившият Дундьо е трогателен, но ме мързи да ти го рисувам сега.
По някое време оредяхме, огладняхме и решихме да повървим в дъжда до третата ни база. Там пък се образува една лакомия с крилца, езици, наденички, пюренце... Как да не оглупееш! Като почнах да меля не млъкнах докато и Пари Хотър, и Бармаяни не се изтощиха. Мъчно ми става като се сетя. Спирам всички чаши със столчета, Марц! Казвам ти!
След препирнята около сметката изпълзяхме оттам и ние, с Чеда.
В следващите четиридесетина минути с неуверена стъпка се прибирах при всичките си възглавници. То не можеше по-бързо: спирах се тук, снимах там, дивих се на града рано сутрин. Изобщо не е същият и ненадейно започнах да виждам повече в него. Може очите ми да са били временно филтрирани, не знам.
Накрая скочих в един автобус, облегнах глава на стъклото и леко задрямах. Явно съм започнала да ръся монети от джоба си между седалките, но в ушите ми ревеше музика и не съм ги чула. Един мил чичо ми помогна да ги събера, да е жив и здрав. След минути нямаше нищо вертикално в мен вече.
Сега: кофти главобол, срам, бистри течности и аналгетици. Чеда мисли, че неотложно трябва да се бухнем в големия син аспирин, а аз съм напълно съгласна с нея. Дори това да ознава до довечера да отметна прането, обезкосмяването, къде-ми-беше-банският, четката, пастата, хавлията, книгата, пинсетите, огледалцето, зарядните, фотоапарата, mp-тройката... Компа да взимам ли?
Чудя се дали морето ще ми проговори отново. Всеки път се надявам, но отдавна не се е случвало.
Преди месец беше денят след погребението ти, Марц, но сега не ми се говори за това.
No comments:
Post a Comment