Просто е много тъпо да няма на кого да разкажеш какво ти се случва

Eй, липсваш ми, Soulmate. Просто е много тъпо да няма на кого да разкажеш какво ти се случва. То, пък, какво ли толкова има за разказване. Нашите решили, че може да реша да се гръмна тези дни та по този повод вече не се обаждат всеки ден. Явно, за да не ми пречат. Представи си да звъннат в неудобен момент - тъкмо когато съм на път да ритна столчето, например. Е, едва ли. Просто им е писнало да ги врънкам, сигурно. За сметка на това разправят наляво-надясно, че шофирам като нашмъркан рали-състезател и се чудят как изобщо ми е хрумнало да им поискам колата за един ден. (Исках да заведа приятели на кулинарна екскурзия до едно село край Ниш. Щеше ми се да мога да заведа теб. Ей, колкото живея, толкова ще те преживявам, явно. Soul-mate-и не се срещат всеки ден.) Приятелите се грижат за мен обаче. Особено вечер, защото тогава ми е трудно да... А, бе, всичко се изостря и изопва и... Като кашлянето и температурата е. Не можеш да им се скриеш.

Знаеш, на приглушена светлина хората и предметите изглеждат по-красиви. Невидимите неща обаче на смрачаване се превръщат в банда демони, маскирани като клоуна от „То”. Навсякъде са и ме плашат.

Мислите, например. Те пък, ако остарееш достатъчно, се изписват на лицето ти. Излиза, че видимото става невидимо, а невидимото-видимо. Мъдро, а.

Сега и ти си невидим, знам. Мислех да си татуирам едно слънце – в твоя чест. Да те разсмея малко. Не, не на задника. Може да е от вътрешната страна на ръката, някъде над свивката на лакътя. А. Мосхарт има татуировка там – видях я на една снимка. Е, не знам дали е „истинска”. Другият вариант е да издиря един приятел – tattoo artist – и да го помоля да измисли нещо, което да се върже с белезите ми. Сещаш се, от операцията. Така няма да си ми толкова невидим. Пък и като ме питат какво представлява рисунката, ще им казвам, че е заради теб и ще имам повод да те споменавам. Гледах едно предаване (не помня по коя телевизия) за някакви татуировчици в Маями. Всички, които отиваха при тях, искаха татусите им да символизират важни за тях събития, хора... Та, може и аз така да постъпя. Като се замисля, ти си по-скоро събитие - твърде кратко ми се случваше. Впрочем, смъртта е много убедителен събеседник. Започвам да мисля, че си прав и с теб наистина много си приличаме по някакъв... смешен начин. Ако беше останал тук, сигурно щях да те навия да сключим ергенски договор. Например, ако след десет години сме сами, да се съюзим и да си гледаме старините заедно. (‘Що пък не? Кого е интересувало какво става с мен повече от теб? А?)
Моите хора (другарите, за които ти казах, че се грижат за мен сега) се обадиха. Ще се разходим в парка и ще посрещнем V. По-късно пък Y. иска да пием бира. Не знам – може да не отида. Струва ми се, че се иска нещо от мен, а не знам какво. (Наистина, абсурдно прозорливо беше от твоя страна да знаеш, че не работя така). Но наум си казвам Я, да ебеш! (ха, ха, това не съм го казвала наглас още - не знам дали ще ме разберат правилно) и веднага ми става безразборно (казах ти: само дето не съм се татуирала още). Това е друга история обаче. Ще ти разправям после.
Ей, Soulmate, липсваш ми.