Из дневника на ваш'та Надежда и Гражданка: пет/pet

Камбаната на Сан Лоренцо (Лаврентий) в Монтеварки отброи пет удара. Светецът загинал мъченически, защото раздава църковното имущество на бедните по време на гоненията срещу християните в Римската империя.

Една неделя през август.

Кафене Долченеро, което се намира срещу храма, е най-доброто място за прекарване на горещия следобед, ако искаш да си на открито. Седя на маса с топла, жълта покривка и не знам какво искам да ти напиша, Марц.

Мисля за това, че повечето ни ярки спомени са само игра на паметта, която ги превръща в някаква форма на лъжа. Не зная дали нещата стоят по същия начин с усещанията. Със спомена за чувства. 

Пет часът минава.  

Беше преди пет години. Последният път, когато бях в Тоскана. И последния път, когато те видях. Знам че дълбоко се съмняваше в мен. Знам че някак реши да не ме обичаш. Знам и че не беше така. Пет години преди това дори не те познавах. 

Тогава, през 2011-а, доведох кучето на Юлис. Дойдох само за няколко дни. Останах около десет. Междувременно се случи катастрофата във Фукушима. След като отпътувах все ме питаше кога се връщам. Не знам дали още ти липсвам. Ти на мен - да. 

Може би се срещнахме само, за да напишеш "Изтъпеният молив". Или заради кучето на Юлис, което се казва Аморе. Аз му казвам Рошко.

Сега, пет години по-късно, дойдох при него на улица "Марция", за да прежаля Дребо. Тя беше моят дом. 

Нещо в мен се надява жълтото ми куче сега да е при теб и Рая. Нещо в мен допуска, че и тя като теб знаеше, че не ни остава много време заедно. 

Стана внезапно и неумолимо. Видях как и задната гума мина през нея. Беше със счупен врат и изплезен език. Крещях обезумяла. Беше малко след полунощ на 27-и юни. Сърцето ми беше напълно разбито. 

Около нас се събраха хора, чули виковете ми. Лежах до нея на паважа на проклетата улица, която води до проклетия парк. Не исках да стана от там. "Вие не разбирате", казах на хората. "Тя е любимото ми същество." Сложиха я в кашон. Отведоха ме до тротоара. Исках да умра. 

Секунди преди да хукне след котката се взирах в небето и го кълнях, заради някой, който току-що ме беше заменил с едно ведро рускинче. Може би, ако не бях толкова заета с това... 

Понякога си представям как го бутам от скала или го ритам в тестисите и корема докато не припадне. 

Помня как ти стоеше сам на гарата, когато ме изпрати с куче в клетка за Италия. "Важна си ми", каза ти. "Не знам защо, но ти си ми много важна", каза преди да ни напуснеш.  

Хубаво е, че не познаваме бъдещето. Сякаш ни е вградена специална защита. Нещо като firewall. Кой от нас иначе би искал да мине през това. Дори Христос предпочита да не изпие горчивата чаша.