Идеалният бежанец

Поех към Одрин в компанията на няколко български сирийци навръх Гергьовден. Целта на нашата екскурзия до Турция бе да вземем техен близък приятел от родния им гр. Хомс, който в този момент пътуваше към мястото на срещата ни от Истанбул. 

Преди това успя да излезе от Сирия с чисто новия си паспорт, издаден любезно от службите на Башар Асад след дълго и нервно очакване. Заедно с малко багаж и всички други документи, доказващи неговия произход, се качи на самолет от Бейрут до мегаполиса на Босфора, за да продължи с автобус до граничния Одрин.

Казва се Малек и на 28 години за първи път напусна Сирия. Изкарал е войната в Хомс - люлка на революцията срещу режима, за което плати прескъпо. Градът, който само до преди няколко години бе символ на мултикултарилизма и гражданската солидарност, днес е почти напълно разрушен. Войната заварва Малек като обещаващ студент по информационни технологии. Скоро пред него се очертава ясна перспектива да бъде мобилизиран и да се наложи да стеля срещу своите – независимо дали са християни като него или мюсюлмани, като много от приятелите му. Първо отлага дипломирането си, за да избегне армията, а по-късно се укрива от войниците на уличните пропусквателни пунктове, които никнат на най-неочаквани места по разбитите улици на Хомс. Напуска родината си по покана на семейство, с което е отраснал и което декларира готовност да поеме разходите по квартирата и издръжката му в България.

Малек е "идеалният бежанец", когото придружавам до София, заедно с приятелите му. Като българска гражданка по рождение няма как да го изпитам на гърба си, а за нелегалните емигранти се чува достатъчно. Впрочем, да не забравяме, че повечето от нас имат поне един роднина или приятел, потомък на бежанци. Като онези, които някога в Гърция са наричани българи, но в майка България, по ирония на съдбата, стават „гърци“.

След емоционалното посрещане на Малек, сядаме в едно от многото одрински заведения, които предлагат от местния специалитет „тава джигер“ или телешки дроб на плоча. Време бе скромно да отбележим празника на Св. Георги в Одрин, където има и българска православна църква, посветена на светията победоносец. Скоро отдихът ни на чаршията в стария град обачв бе помрачен от уж случайна среща.

Докато сирийските ми приятели оживено разговаряха на арабски, край тях се спряха двама мъже на средна възраст, дочули познато наречие. Представиха се като двама бежанци, които работят в Турция, но живеят оттатък границата. Тъй като не разбирам и дума арабски, мога само да чета по лицата на моите спътници, които в течение на раздумката, посърват все повече. Впоследствие научих, че новите им познати са успели да ги убедят, че такива като Малек ги спират още от турската страна и нашето момче няма шанс да бъде допуснато на българска територия. Трябвало да има специална виза. Колкото и да не ми се вярва, решавам да се обадя по телефона на българското генерално консулство в Одрин, за да се информирам от по-надежден източник.

За беда, в почивния за българските мисии в чужбина ден, от отсрещната страна на линията се чува отказващ да се представи нервен дамски глас, който като автомат рецитира условията за кандидатстване за виза. Забележката, че се обаждам по бежански въпрос и съм репортер макар и във ваканция, се оказва безполезна. (Впрочем, тарифата за роуминг в Турция е скандално висока.) Около половин час по-късно чрез същата анонимна дама получаваме любезна покана от господин генералния консул, който е готов да ни приеме още идната сутрин, но така и не разбираме за какво.

След съвършено безполезния разговор с консулството в малката ни компания се възцари объркване и тревога. Така в сянката на една стара одринска джамия, започнахме съвсем сериозно да обсъждаме решенията, препоръчани по-рано от непознатите на улицата. Разбирам, че единият е предложил телефонен номер на „сигурен човек“ от турска страна, който щял да ни пусне да минем от еди-кой си пункт срещу 1200 евро. Другият пък - да се опитаме да минат пешком край турските гардове. Можело да не им обърнат внимание и да ги вземат за част от приходящите работници. Предварително подплатени със смразяващите истории за бежанци гарнирани с мрачните перспективи, начертани от двамата непознати, все пак взехме решение да се обърнем направо към турските гранични полицаи.

Със свити сърца се приближихме до първата кабинка, откъдето с усмивка ни насочиха към началничката на паспортното бюро на Капъкуле. В просторна климатизирана канцелария ни прие учтива униформена дама, която търпеливо изслуша цялата ни история. Бързо ни увери, че нямаме причини за безпокойство и лично подпечата паспортите ни за изход от Турция, заедно с Малек. Като се замисля, нищо чудно за страна, приютила вече над 2 млн. бежанци от Сирия.

Разведрени от „победата“ си, минахме през безмитния магазин, за да се снабдим с освежаващи напитки срещу последиците от горещината през този ден. Точно тогава край нас отново се появиха „приятелите“ от одринската чаршия. Явно изморени от натоварения работен ден, господата все пак намериха сили да разпалят отново тревогите ни – този път с граничните служби от другата страна. Озовахме се пред българската ГКПП „Капитан Андреево“ точно по време на смяната между 19.30 и 20.00 ч. Докато трая протяжната процедура седяхме мълчаливо в средата на дълга опашка от автомобили и чакахме моментът на истината. С постепенното ни приближаване към кабинката нарастваше и напрежението в колата.

Подадох първо българските паспорти, а после и сирийският на Малек, в който бях втъкнала декларацията, с която близките му гарантират за неговата издръжка. Да си призная, към края на празничния ден, младият бежанец от Хомс вече не ми се виждаше толкова идеален. Готова за всякакви неочаквани пречки, във въображението си бях подготвила куп необорими аргументи, цитати от Женевската конвенция и дори журналистическа карта.

Мрачните ни прогнози отново се оказаха напразни. Все още изпълнена с недоверие наблюдавах полицая от кабинката, който спокойно и компетентно проверяваше всички пътни документи. Явно не откри нещо нередно и ни насочи към митничарите. (Не, и при тях не се случи нищо скандално.) Преминахме рутинна проверка, след което бяхме приети в специална постройка, предназначена за хора като Малек. Там, за наша изненада, ни посрещна екип от учтиви и ефикасни служители на граничните власти, които за минути ни възвърнаха спокойствието и увереността, с която бяхме поели за Турция по-рано същия ден. Изглежда за известно време неволно бяхме забравили, че не правим нищо нередно.

Оставихме Малек на границата, откъдето трябваше да изчака транспорт до разпределителния бежански център в Елхово. Въпреки че се наложи да прекара няколко тежки дни в изолация, той вече е със своите хора в София, а аз искрено се надявам моят град да стане и негов.