Две имена са в центъра на духовния живот в Сърбия: на владиката Николай Велимирович и на архимандрит Юстин Попович. Те са съвременници и приятели – споделят общи виждания не само по въпросите на вярата, но и по всички актуални обществено-политически проблеми на своето време. Днес те са смятани за бащи на Сръбската православна църква (СПЦ), но в миналото, особено след Втората световна война, са гонени и заточвани като врагове на народа от страна на тогавашната власт в Югославия. Въпреки че прекарват голяма част от живота си в изолация, днешните сръбски архиереи, като Амфилохий Радович и Артемий Радосавлевич, са техни наследници и последователи. Това че обичаните им духовни отци са били оспорвани и нападани, е само белег за автентичността им, смятат днешните сръбски епископи.
Митрополит Амфилохий описва ролята на отец Юстин в църквата по онова време така: „Имаше отделни личности, които го разбираха, но неговото присъствие в Сърбия приличаше на самотен вопъл в пустинята. Хората се страхуваха да идват при него. Тези, които смееха да отидат в Челие при отец Юстин, да общуват с него и да слушат неговото слово, бяха сред най-смелите”.
Владика Артемий казва за него: „Ава Юстин никога не правеше компромис със съвестта си и никога не е бил готов да оправдае подобен компромис”.
Самият Юстин никога не се е тревожил особено от атаките срещу себе си. Той определя християните като хора, които „във временното търсят вечното, във видимото невидимото, в човешкото Божественото”.
В беседите му най-ясно личи яркият и твърд език, който използва. Една от най-известните му проповеди, произнесена по случай празника на Свети Сава през 1966 г. и цитирана често днес, започва с тревожна картина на това, което е Сърбия в неговите очи: „Днес е Свети Сава, днес е сръбският Велики Петък. Днес е Свети Сава и това би трябвало да е най-големият ни празник след Възкресение, а днес е сръбският Велики Петък. Днес е Свети Сава и това трябва да е най-големият празник след Рождество, но това днес е сръбският Велики Петък. Виж колко е тъжна страната Сърбия, какъв мрак се е спуснал над нея. Каква тъма! Какво помрачение! Къде са сърбите? Много са бившите сърби, но истинските сърби са толкова малко!“.
След войните, водени на територията на бивша Югославия през деветдесетте години на миналия век, ролята на Сръбската православна църква се разглежда от външните наблюдатели и от много бивши югославяни като подстрекателска и агресивна към не-сърбите.
Според доклада на Международната кризисна група със заглавие „Сърбия след Джинджич”, публикуван през 2003 г., родината на владика Николай и ава Юстин продължава да бъде огнище на регионална нестабилност и вина за това положение авторите му откриват и в СПЦ. От политическите анализатори тя е смятана за „една от най-консервативните и изолационистките в православния свят”. За европейската общественост и цялата международна общност тя изглежда така:
„Сръбската православна църква е крайно консервативно организирано национално тяло, което се идентифицира с въпроси, които иначе биха се разглеждали като политически или дипломатически – държавните граници, типа държавност, отношението на държавата към гражданите й, политиката към националните малцинства и др. Позицията на Църквата често е антизападна, изолационистка и дефанзивна. По време на войните в бивша Югославия нейното отношение може да бъде определено само като екстремистко и в някои случаи яростно националистическо, тъй като затваря очи пред етническото прочистване, а в някои случаи дори го оправдава”.
Според същия доклад „това състояние на нещата води началото си от двама крайно десни, националистично настроени духовници, активни по време на Втората световна война: митрополит Николай Велимирович и архимандрит Юстин Попович. Те проповядват антиевропейски настроения с маниер, напомнящ руското славянофилско движение”.
Животоописание
Архимандрит д-р Юстин Попович или Ава Юстин, както е наричан най-често от сръбските християни, е роден в южния град Враня на 7 април 1894 (25 март по стар стил). Рожденото му име е Благое и произхожда от семейство на потомствени свещеници.
Още докато е ученик в семинарията в Белград, Благое започва да изследва творчеството на Достоевски. На него ще бъде посветен и първия му сериозен труд, написан на английски език по време на обучението му в Оксфорд.
Стоядин, по-големия му брат, загива като студент след като пада от влак на път към дома. Тогава Благое започва открито да говори, че иска да посвети целия си живот на Бога, макар родителите му да се противят на желанието му да се замонаши.
По време на Първата световна война Благое е мобилизиран в „ученическа чета” към военната болница в Ниш, а по-късно, заедно с армията и духовенството се изтегля през Албания. Когато стигат до Шкодра (Северозападна Албания), Благое моли сръбския патриарх Димитрий, който се движи с тях, за монашеско подстрижение. Патриархът дава своята благословия и семинаристът Благое е подстриган за монах с името Юстин.
По-късно духовниците се прехвърлят в Лондон, където са приети от йеромонах Николай Велимирович. От Англия, където пребивава временно с група богослови, отново с благословението на патриарх Димитрий, Юстин продължава образованието си в Духовната академия в Санкт Петербург. През 1916 г., поради бунтовете, които започват да се надигат в Русия, Юстин се изтегля отново в Англия, където започва да учи теология в Оксфордския университет.
В докторския си тезис Религията и философията на Достоевски той излага критиката си към западния свят, но студията е напълно отхвърлена. Той напуска Оксфорд без диплома и през 1919 г. се завръща в Сърбия. Не след дълго патриарх Димитрий го праща в Гърция като стипендиант на Светия синод на СПЦ. По време на краткия си престой в родината той е удостоен с йеродяконски чин. В Атина Юстин успява да защити докторат по богословие, макар междувременно Светият Синод на СПЦ да спира стипендията му. По тази причина Юстин се връща в Сърбия, за да стане учител в семинарията в Карловац, където преподава Нов завет, Догматика и Патрология. Тогава приема и йеромонашеско служение. Същевременно става и редактор на православното списание „Християнски живот“, където острото му перо засяга нередности в клира на СПЦ и богословските училища.
Йеромонах Юстин успява да докторира в Атина през 1926 г. с работата си на тема "Проблема на личността и познанието в учението на св. Макарий Египетски". Малко след това обаче бива прогонен от Семинарията в Карловац в Призрен, където прекарва около година. Точно толкова се оказва необходимо и за окончателното закриване на списание „Християнски живот“.
След това Юстин е избран за помощник на епископ Йосиф Цвийович за мисията му в Прикарпатска Русия. Светият Синод решава да го въздигне и в епископски сан, който той отказва с аргумента, че не е достоен за тази чест. След това никога вече не избиран или предлаган за владика. По-късно е назначен за преподавател в Битолския богословски факултет, където поддържа близки отношения с Николай Велимирович и Йован Шанхайски. През 1934 г. се прехвърля като преподавател в Богословския факултет на Белградския университет. Заедно с двамата архиереи се бори срещу въвеждането на Закон за предпазния конкордат през 1936. Две години по-късно, заедно с Бранислав Петрониевич, става основател на Сръбското философско общество в Белград, което се занимава предимно с превод на богословско-аскетична и светоотеческа литература.
След избухването на Втората световна война, отец Юстин пребивава в няколко манастира. Най-дълго се задържа в обителите на Овчарско-кабларска митрополия, където през 1945 г. е арестуван и затворен от привържениците на Тито като "враг на народа". След периода, прекаран в ареста, през 1948 г. отец Юстин се оттегля в манастира Челие (Килиите, бел.пр.) край град Валево. Това става с благословението на шабачко-валевския владика Симеон и игуменката на манастира Любостиня Сара, която се премества с няколко от сестрите си в Челие няколко години по-рано.
Животът на отец Юстин в манастира продължава да е съпътстван от гонения от страна на властите като става обект на безбройни арести и разпити. Тогава поддръжниците му са твърде малко.
Ава Юстин почива в деня, в който е роден – Благовещение, 7 април (25 март) 1979 година.
Юстин Попович е почитан от светогорските монаси за светец. В негова памет са написани тропари, кондаци, и други богослужебни славословия. Гробът му близо до Челие е място за поклонение.
Някои от по-значимите му трудове са „Философията и религията на Ф. М Достоевски“ (1923), „Догматика на православната църква“ (1923), „Достоевски за Европа и славизма“ (1940), „Светосавието като философия на живота“ (1953), „Философски урви“ (1957), „Жития на светиите“ (1972-1977), „Православната църква и икуменизма“ (1974), „Пътят на богопознанието“ (1978).
Достоевски и Европа
Ето какво пише отец Юстин в предговора към книгата си „Достоевски за Европа и славизма“: „От петнадесетата ми година Достоевски е мой учител. Трябва да призная: също и мъчител. Още тогава ме завлече и понесе в своята проблематика. Оказа се, че неговите проблеми са вечните проблеми на човешкия дух. Ако човек е макар и малко човек трябва да се занимае с тях. А Достоевски целият е завладян от тях и затова във всичките си пътища е истински човек. Неговото предимство е в това, че във вечните проблеми на човешкия дух внася духа на пророците, огъня на апостолите, искреността на мъчениците, тъгата на философите, прозорливостта на поетите. В по-ново време при никого другиго вечните проблеми на човешкия дух на са изразени по по-широк, задълбочен и всестранен начин, както при Достоевски. Чрез него проговарят мъките на човешкото същество и всички негови болки, и всички най-съкровени желания. Почти както никой друг той е преболедувал проблемите на човека с всички негови страховитости. А човекът, с безкрайната сложност на съществото си, е най-страховитото от всички създания на всички светове. [...] В Европа не е имало мислител, философ или поет, който да е почувствал така могъщо и всестранно, както Достоевски, величествената драматичност и ужасяващата трагичност на европейския човек във всичките му проявления.[...] Достоевски не винаги е съ-временен, но винаги е съ-вечен, Съвечен е, когато мисли за човека, когато се мъчи с проблема на човека, защото страстно навлиза в бездните човешки и жадно търси всичко безсмъртно и вечно в него. Съвечен е, когато мъдрува над някоя твар, която и да твар, защото се спуска сред тънките пракорени, с които тя е вкоренена в дълбините на вечността. Съвечен е, когато трескаво се мъчи над проблема на страданието, защото не се задоволява с неговото повърхностно, относително, човешко решение, а чезне по абсолютното, вечното, божественото. Съвечен е, когато с тази своя бурна душа броди из историята на човешкия род, когато си пробива път през нейния хаос, когато преживява нейната ужасяваща трагика, защото отхвърля преходния, времевия, антроцентричен смисъл на историята, а приема безсмъртния, вечния, боговешкия. Няма мъка на човешкия дух, която да не е изстрадал. Той е преживял човека във всичките му измерения и затова в ридания се хвърля в нозете на Богочовека. За него Богочовекът е целта и смисълът на човека, смисълът и целта на историята. Неговият Все-човек всъщност е историческият Богочовек: Иисус от Назарет. Човекът е наистина човек, когато искрено и опасно постави проблемите пред себе си. Нито един проблем не е истински поставен, ако не е поставен безстрашно и опасно, толкова опасно, че от него пламва в треска и разумът на човека, и душата и сърцето му. Така поставят проблемите само челниците на човешката мисъл: Йов, Соломон, апостол Павел, Шекспир, Достоевски. Но за тези хора окончателното решение на който и да е проблем зависи единствено от абсолютния смисъл и божествената цел на човешката история. Здравите очи и уши ясно виждат, че всеки, дори най-малкия проблем, с главния си нерв навлиза във вечните проблеми, втъкава се в тях, защото всяка твар, с тайната на същността си се отпечатва във вечността. През вселената непрестанно текат и се завихрят безброй тайни вечности. А когато се срещат, срещат се в човешкото сърце. Тази тайна - тайна милва и таз загадка - загадката люби, докато космически ужас пронизва човека. Това мъченически чувства Достоевски и с прозорливата си душа без да трепва бди над тайната на световете, бди и твърди: всичко е тайна, всичко е загадка, а сърцето на всяка тайна и на всяка загадка е Бог. Според Достоевски всички проблеми се свеждат до два „вечни проблема“: тези за съществуването на Бога и за безсмъртието на душата. Двата проблема носят в себе си неустоима магнетична сила, с която привличат и подчиняват всички останали проблеми. От решението на „вечните проблеми“ зависи решението на всички останали, учи Достоевски. Решението на един вечен проблем съдържа в себе си решението на другия. Те винаги се движат правопропорционално един на друг. Ако има Бог – душата е безсмъртна; ако няма Бог – душата е смъртна.“
***
В „Достоевски за Европа и славизма“ отец Юстин предрича апокалипсиса на европейския човек.
За него агонията на европейската култура се състои в това, че е изградена върху „непогрешимостта” и независимостта на европейския човек, който се опитва да ограничи мистичността на света и личността до поносими граници.
Архимандрит Юстин намира диагнозата на болестта, от която страда човекът на новото време в Достоевски и тя е именно вярата в човека. Според него, това е най-опасната болест, от която европейското човечество е смъртно болно. Той твърди, че вярата в човека не само пропива, но и определя цялото творчество на Европа. Цялата европейска култура и цивилизация се е излюпила от тази вяра, пише отец Юстин.
Заедно с Достоевски, архимандрит Юстин разкрива последиците от прогонването на безсмъртния Аз от човека.
„Усещането за лично безсмъртие завладява всичко преходно и временно, унищожава тъмницата на егоистичната самота, изтрива границите между крайното и безкрайното, привързва човека към Безсмъртния и съединява неговото дребно „аз” с Вечното. Мислете за човешкото Аз, препоръчва Достоевски в едно от писмата си. Ако Аз-ът може да обхване идеята за вселената и нейните закони, тогава този Аз стои над и извън всички други неща и същества, оценява ги, изследва ги. В този случай Аз-ът е не само освободен от земните закони, но има свой собствен закон, който надхвърля всичко земно. Откъде тогава идва този закон? Със сигурност не от земята, където всичко има своя край и изчезва безвъзвратно. Не показва ли това лично безсмъртие? […]
Вие не можете да се освободите от своя Аз. Вашият Аз няма да се подчини на земните закони, а ще търси нещо, което надхвърля земята и което чувства като сродно. Във всичко, което прави човека изключително създание присъства усещането за безсмъртие. То е пропито в човека от върховете на съзнанието му до тъмните дълбини на неговите нагони. Независимо дали човек желае или не, това чувство е невероятно витално. Наистина, човек може преднамерено и съзнателно да го парализира, но никога да го изкорени напълно. Нито хората, нито демоните не са в състояние да измислят смърт, която напълно да убие усещането за безсмъртие на човека. […]
Колкото и да е потискано или парализирано, чувството за безсмъртие се проявява при европейския човек или под формата на вселенска скръб или под формата на досада, обществени вълнения и различни недоволства, или под формата на жажда за безкраен прогрес в каквато и да е посока. В края на краищата, парализирането усещане за безсмъртие страховито мъсти на злосторника: лишава го от висшия смисъл на живота и го води към идолопоклонничество - човекът неуморно създава идоли и богове. Ужасна е иронията на живота: щом човек парализира своето усещане за безсмъртие и престане да вярва, че е безсмъртен, веднага започва да създава нови богове и идоли. Достоевски много убедително ни го показва със своите бунтовни антигерои - решителни моралисти. С тях присъстваме на краха на всичко човешко, преживяваме смъртната агония на всички богове и разрушаването на всички идоли, създадени по образ и подобие на европейския човек. Боговете на Европа не могат да отстояват своята божественост, нито да разрешат проклетите въпроси на Достоевски. Това са мънички богове за мънички верни; в тях вярват лековерните и маловерните. Но къде е Бога, в който би могъл да вярва един Достоевски? Има ли такъв Бог? Ако ма, Достоевски не би ли го подложил на най-свирепи изпитания, не би ли го изкушавал с най-прелестното и, може би, съблазнил и победил? Лесно е да се господства над лековерните, но кой ще господства над Достоевски? Кой ще отговори на неговия страшен бунт?
В разкошния пантеон на Европа има много богове, но нито един от тях не е способен да реши вечните проблеми и да успокои бурната и разбунена душа на Достоевски. Завихрен в урагана на безсмисления трагизъм на този свят, на Достоевски е необходим Бог, истинен Бог - за да не полудее от ужас и отчаяние. По-необходим му е отколкото на Шекспир, Кант, Толстой или Негош. Повече, отколкото на когото и да било друг, му е необходим Бог, който е бил в човека и е бил човек, и от светския ужас не е забравил, че е Бог. Повече отколкото на когото и да било му е необходим Бог, който е гледал с очите, с които гледа човека, но не е обезумял, Бог, който е бил заключен в пет сетива и не е полудял, Бог, който е преболедувал всички човешки болки, изстрадал всички човешки мъки и не е изпаднал в отчаяние, Бог, който е преживял смъртта и не е изгубил ума и дума, Бог, който е живял в този свят и не го е проклел, Бог, който е осмислил, оправдал, благовестил, засладил и света, и човека, и смъртта, и живота. Преследван от отчаянието, като от някакво немилостиво чудовище, Достоевски с вик и ридания се хвърля в нозете на такъв Бог: кроткия и благ Господ Иисус.“ […]
Човекът е мярка за всяко нещо – това е основното начало на европейската култура, начало, формулирано от софистите; възприето, и систематично прилагано от европейския човек, обобщава отец Юстин. Той проследява пътя на хуманиста чрез Достоевски, който смело изпробва това начало като го въплътява в многобройни личности; прилага го в живота на своите герои; прокарва го е през вените им; пренася го през ума и сърцето им и резултатът винаги е един и същ: човекът на това начало, в края на краищата, завършва или с лудост или със самоубийство. […]
Според Юстин Попович, разните европейски хуманизми, алтруизми, солидаризми не са нищо друго освен сурогати на любовта. Той смята, че замахът им е слаб, а животът кратък, защото всичките се изведени и се свеждат до човека. В тях отсъства онази безкрайна и всемилостива любов, която обича човека и в греховете му. Там човек докосва човека духовно, но не се съединява с него. Отец Юстин най-силно противопоставя схващанията на хуманизма и православието в разбирането за любовта:
„Според схващането на европейския хуманист: да обичаш означава абстрактно и повърхностно да се докоснеш до любимия; а според евангелското, православно схващане, да обичаш, означава с душата си да влезеш в душата на любимия, същински да се съединиш, да се въплътиш в него. Прозорливият Достоевски до дъно изследва трагичната преходност и безсмисленост на любовта от европейски тип и затова апостолски решително и пламенно проповядва любов евангелска, любов богочовешка. Да обичаш, да любиш някого, казва Достоевски, това означава: да приемеш душата му в своята, да се въплътиш в него, в същността му, в лика му, да се преобразиш в него напълно. Целта на любовта е двама да станат едно - една същност. Богочовешката любов е винаги нова, защото е безсмъртна и вечна и защото обединява любящия и любимия до единосъщие. Затова любовта е знакът, по който християните се различават от нехристияните.“
Архимандрит Юстин вижда душата на европейския човек разбита на атоми. „Огледан в нея този свят прилича на хаотична игра на диви стихии, които никак не могат да се слеят в многозвучната симфония на любовта. Душата на христовия човек е цялостна, защото чрез богочовешките добродетели е изцелила себе си от трагичната разбитост, атомизираност; огледан в нея този свят прилича на ято христолюбиви монади, които са в блажен синтез с чудния Господ Иисус Христос. До най-висшият синтез на живота се стига чрез най-висшия синтез на личността. Защото проблемът на живота се решава заедно с проблема на личността. Както никой друг, Достоевски съзнава безкрайната стойност на човешката личност – затова чрез положителните и отрицателните си герои неуморно търси разрешението на тази загадка.“
Той определя Достоевски като православен реалист. Това, според него, означава, че той е писател, който чувства човека, осмисля го и го вижда във всичките му богочовешки дълбини и височини. Според ава Юстин, ако Достоевски може да бъде наречен велик психолог, за какъвто най-често е смятан, то той е такъв в евангелския смисъл на думата - както са психолози православните светители Макарий Велики, Исак Сирин, Симеон Нови Богослов.
***
Проблемът на Европа, всъщност, е проблемът на римокатолицизма – това е заключението, до което прозорливият Достоевски достига, изучавайки Европа, пише Юстин Попович.
Достоевски за първи път засяга по-сериозно този въпрос с своя роман „Идиот“ (1868 г.) За олицетворение на своите идеи той използва образа на княз Мишкин. Героят на Достоевски твърди, че римокатолическата вяра е нехристиянска и че римокатолицизмът е по-лош от атеизма. Според Мишкин, римокатолическата църква проповядва обезобразен и изопачен Христос – дори самия Антихрист, а атеизмът предлага проста нула. Мишкин е ужасен от безверието, което е погълнало вече елита на Русия и знае, че рано или късно то ще завземе и обикновения човек – точно както се случва в римокатолическия свят.
Отец Юстин открива същата идея с известни допълнения в романа „Бесове“ (1971 г.) Там Достоевски пише, че римокатолицизмът не е християнство, тъй като Рим провъзгласява, че Христос не може да оцелее на земята без земното царство и така, всъщност, прокламират Антихриста и пропастта на целия западен свят.
Според Достоевски, в Европа не съществува политически или социален въпрос, който да не е свързан с римокатолицизма. Той смята, че за Европа най-важният въпрос е римокатолическия въпрос. Всички негативни, антихристиянски сили на европейския дух са се събрали в догмата за папската непогрешимост. В своя Дневник през 1973 г. Достоевски пише, че Римската църква не може да съществува във вида, в който е. Според него, тя сама гръмко го е обявила с това, че провъзгласява земното царство за свое и че нейният Христос не може да оцелее без него. Отец Юстин допълнително подчертава значението на римокатолическия въпрос за Европа като цитира виждането на Достоевски, че в бъдеще едва ли ще има политическа или социална завръзка, която да не е свързана с проблема на папската църква. Всички малки и големи тайни на европейския дух се срещат в една огромна и неизменна догма: догмата за непогрешимостта на човека, пише Достоевски. С това е реализиран главният стремеж на европейския хуманизъм – световния и религиозния – човекът е провъзгласен за човекобог, заключава писателят.
Общославянството или славянският всечовек
На апокалипсиса на европейския човек архимандрит Юстин противопоставя идеята за общославянството. Висшият идеал на ава Юстин и Достоевски за славянския свят или изтока е идеал за съвършено християнско общество.
„В славянския свят Достоевски е най-големият пророк и най-ревностният апостол на Общославянството. Славянската идея е едно от главните му пророчества и една от главните му благовести. Богочовешкият дух на православието не може да бъде затворен в тясната черупка на национализма, защото, със своето общочовешко съдържание, той призовава към всеобщо обединение на хората с Христа и в Христа. Национализмът, осветен и просветлен от Богочовека Христос, става евангелски преход към Христовото Всечовечество. Само осветено и просветлено с Христа, славянството получава своето непреходно значение в историята на света и чрез Общославянството води до Всечовечеството. Към едничка цел се стреми всичко, що е православно: общо братското обединение на хората и то по пътя на евангелската любов и самопожертвувателно служение на всички хора. Според схващането на Достоевски, славянската идея в нейния най-висш смисъл е, преди всичко, жертва, необходимост да пожертваш себе си за братята си, за да бъде основано великото славянско обединение в името на Христовата истина, в полза и в услуга на цялото човечество, в защита на слабите и потиснатите по света. Съюзяването на всички славяни не е за гнет и насилие, а в служба на цялото човечество. В руската саможертвената служба на тази идея се състои цялата й сила, цялата й личност и цялото бъдеще на нейното призвание. Всяко дело, и мисъл, и дума, и чувство, с които човек смирява себе си и става слуга на своя слуга ще послужи за основа на бъдещото голямо обединение на хората, когато човек няма да търси слуги и, както сега, да желае себеподобните да превръща в слуги, а напротив - с цялото си същество ще желае сам да стане слуга на всички, според Евангелието. За хората с хуманистично, механично, римокатолически устроен дух такова евангелско обединение в общочовешко братство представлява утопия, невъзможно чудо на земята. Но за православния човек, обогочовечен и общочовечен с Христа, такова обединение на хората е не само огнена необходимост от вяра и молитва, но и нужда от евангелско чувство към живота. Това е една от основните реалности, заради които на този свят съществува христовият човек. Да служи на хората с евангелска любов за братско обединение не е мечта за христовия човек, а чиста реалност.“
Отец Юстин е гонен и почитан едновременно през по-голямата част от живота си на земята. Високо ерудиран, смел в изказа си и неуморен писател и преводач, архимандритът е личност, която не оставя светските и църковни авторитети в Сърбия и извън нея безразлични. Контрастът на противопоставяне на западния и източния идеал в трудовете му е точна илюстрация и на противоречивото отношение към самия него. За едни той е прозорлив старец, почитан като светия, но за други остава съмнителна фигура в съвременната сръбска история.
В заключителната част на книгата си той обобщава тайната на Европа и тайната на славянския свят, всяка от които се крие в най-съкровения идеал на човека.
„Всяко човешко същество пази своята главна тайна във висшия си идеал. Това важи и за европейския човек: неговата тайна е в неговия идеал. А какъв е върховният идеал на европейския човек? Един единствен: самостоятелен и безпогрешен човек – човекобог. Всички идеи и всички действия на европейския човек са вдъхновени от един стремеж: да си независим и самостоятелен като Бог. Всъщност, Европа е завладяна от едно божество: непогрешимият човек – човекобога.“
На противоположната страна се намира славянският всечовек:„Неговият висш идеал, в който се съдържа тайната му е: общочовешко братство на всички хора в Богочовека Христос. Всички идеи и всички действия на славянския всечовек са ръководени от една сила: евангелската любов – вселюбов. Защото тази любов е единствената сила, която претворява хората и ги съединява в общочовешко братство. Няма унижение, на което не би се подложил славянският човек, ако то ще допринесе за реализацията на общочовешкото братство между хората.“
*„Достоевски за Европа и славизма“ (1940)
*По материали от Отец Астериос Геростериос и Валентин Георгиев, публикувани в Църковен вестник, брой 6 за 1998 и брой 7 за 2004 г. (фрагменти от биографията му)
*Уикипедия
**Текстът е публикуван в сп. Християнство и култура и в dveri.bg през 2008 г.
