Пред очите им се нижат неподвижни неми кадри на нечия глава - на бледо лице, което проси прощение. Опасва целия салон на художествената галерия като красив глазиран керамичен фриз. Лице запомнящо се, несиметрично. Всеки детайл, несъвършенство и коварна сянка лъщи ясно очертана на гладката фотохартия. Тъмни очи, малка изразителна уста, някак неуместни по форма вежди.
Всяко запечатано изражение страда по различен начин. Това е тежка, непресторена и гласна изповед, съхранена само на лента от образи. Речта е изгорена в покаяние, вече предадено на Бога, но това лице е останало забравено в тресавището на света.
Ъгловатият обръч от автопортрети здраво се сключва във всеки отделен квадрат и заковава стъпалата им за пода като в сън, от който се будят в нов сън. А трябва да се поместят защото са хора немощни и не им се полага да надничат в тази душа. Безсилни творения като тях не могат да не се огрешат макар и неволно само в миг, прекаран в прегръдката на това безумно духовно самоубийство. Непреодолимо ИСКАТ да чуят тази песен! Такава пустота разкриват в тях липсващите думи, че не могат да си поемат дъх от внезапното и смазващо усещане за нещо изгубено, унищожено, а очаквано от векове.
Тази творба е лъскава змия, която изпълзява от сметището на всички човешки страхове, копнежи и щастия. Нелепата купчина от умъртвени клетки на любовта, вярата и надеждата, и на ц е л и я човек, така както е бил сътворен.
Тя не е провокиращ творчески факт, елегантна фотографска серия или въздействащо произведение на съвременното изкуство, както ще бъде наречена в нечия седмична колонка в елитно списание с ограничен тираж.
Тя е жесток капан за страхливи малки животинчета.
Мразя те за това, че ме доведе тук. Можех да бъда някой до днес. Можех да имам път по-който да вървя, сърце, което да пазя и да обичам божественото в теб.
Деформираното им отражение се разлива като машинно масло по гланца на хартията и шепти налудно срещу мен. Допирам го с носа си. Долната ми устна вкусва кожата им.
Всяко запечатано изражение страда по различен начин. Това е тежка, непресторена и гласна изповед, съхранена само на лента от образи. Речта е изгорена в покаяние, вече предадено на Бога, но това лице е останало забравено в тресавището на света.
Ъгловатият обръч от автопортрети здраво се сключва във всеки отделен квадрат и заковава стъпалата им за пода като в сън, от който се будят в нов сън. А трябва да се поместят защото са хора немощни и не им се полага да надничат в тази душа. Безсилни творения като тях не могат да не се огрешат макар и неволно само в миг, прекаран в прегръдката на това безумно духовно самоубийство. Непреодолимо ИСКАТ да чуят тази песен! Такава пустота разкриват в тях липсващите думи, че не могат да си поемат дъх от внезапното и смазващо усещане за нещо изгубено, унищожено, а очаквано от векове.
Тази творба е лъскава змия, която изпълзява от сметището на всички човешки страхове, копнежи и щастия. Нелепата купчина от умъртвени клетки на любовта, вярата и надеждата, и на ц е л и я човек, така както е бил сътворен.
Тя не е провокиращ творчески факт, елегантна фотографска серия или въздействащо произведение на съвременното изкуство, както ще бъде наречена в нечия седмична колонка в елитно списание с ограничен тираж.
Тя е жесток капан за страхливи малки животинчета.
Мразя те за това, че ме доведе тук. Можех да бъда някой до днес. Можех да имам път по-който да вървя, сърце, което да пазя и да обичам божественото в теб.
Деформираното им отражение се разлива като машинно масло по гланца на хартията и шепти налудно срещу мен. Допирам го с носа си. Долната ми устна вкусва кожата им.
No comments:
Post a Comment