По ирония на съдбата повечето бронзови свидетелства за македонската велика, но фалшива история са отлети в сръбска леярна. Тази смешна, но и болезнена за мнозина, подробност е сигурен кандидат за някой традиционен трапезен разговор в произволна българска кръчма. Не една дружба се е превърнала във вражда заради поредния разгорещен балкански спор на чашка.
 |
| Малка част от паметнциите, като този на Васил Чакаларов, са изпълнени в македонска леярна. |
Докато доведената майка на Македония – разбирайте Сърбия, все повече затъва в косовския си въпрос, Скопие тепърва започва да бере плодовете на политиката на подмяна на реалните проблеми с измислени. С други думи, докато властите в Македония садят грандиозни паметници, разделението между двата най-многобройни етноса в младата република се задълбочава и върви към същата необратимост, каквато наблюдавахме с бившата южна сръбска провинция.
Прогнозите може да не са добри, но събитията не могат да бъдат предвидени с точност. Все пак нищо не се повтаря два пъти по един и същи начин. Какви обаче биха могли да бъдат поуките за Македония, а защо не и за България, ако някой си правеше труда да ги види.
Нека ги сведем до три.
1. Внимавайте как се държите със съседите си. Твърде малък е шансът те да престанат да ви бъдат такива. Както е видно от процесите в Югославия – по-вероятно е да се появят нови, отколкото да се отървете от старите. Както човек, така и държава не могат да просперират (както е модерно да се казва) без приятели, покровители или общност, в която да виреят. Дори някои империи, чийто така ревностен наследник е Македония, не са могли да вървят сами срещу всички.
2. Нищо добро и трайно не може да излезе от политика, която нарича черното бяло, а бялото-черно. За да не давам за пример само творческите приумици на скопските историци, ще се спра на друг резултат от същото поведение. Най-просто казано, ако в Македония не се раждат достатъчно македонци, то скоро тя или няма да се нарича така, или ще придобие съвсем различни контури на географската карта.
3. Въоръженият сблъсък е последното решение. Това е мантрата, която повтаря всяка уважаваща себе си цивилизована държава с героично минало, както и всяка влиятелна международна организация. Струва ми се обаче, че най-страшната част от войната може да се окаже мирът. Защото времето е неумолимо и след всеки кървав конфликт идва моментът, в който оцелелите осъзнават, че нищо не струва толкова прекършени съдби и човешка мъка. След победа или капитулация идва моментът, в който трябва да си луд, за да признаеш публично, че всички жертви са били напразни. Би било твърде безсърдечно към онези, които пазят паметта на близките си, жертвали живота си за родината. Това обаче не значи, че не е истина.
Покрай нарастващата бедност и все по-непредвидимо развитие на икономическата криза в Европа, говорът на омразата на стария континент става необичайно отчетлив. Нашият полуостров не прави изключение. Да се надяваме, че колкото и обидни да ни се виждат действията на Македония, никога няма да забравим, че вечните балкански свади водят само до изгубени поколения и застой в развитието – икономическото и културното.
(Н. Юрукова, "Телеграф", април 2013)
