Помниш ли, когато отпраших за Джапан? Едва се познавахме, но знам, че ме чакаше да се върна. После отидох да лудея из Петроварадинската. Чувствах се добре в навалицата - не защото обичам да съм сама сред хиляди красиви хора, а защото някой ме очакваше.
Когато ме изпрати за Фиренце, заедно с четириногия ни храненик, вече бяхме нещо като бойни другари. Готвех се с трепет, но и със спокойствието на просветения луд, само защото имаше при кого да се прибера и да му разкажа всичко.
Беше прекрасно, Марц. Заради начина, по който ме чуваше и заради това как ти пукаше дали ме е грижа за теб. Най-много заради свободата да бъда себе си около теб. Не мисля, че се бях срещала преди. Не съм се срещала и оттогава.
Толкова ме беше страх. Сега се чудя за какво е цялото това пазене, всички безумни критерии, изисквания и суетни щения; пълното безобразие на естетическите ни предпочитания и всички жалки самовнушения; за какво ни е фалшивият грамаж в това стадо от двукраки амбиции, тръгнало безпаметно самовлюбено към заколение.
Миналото лято пак отидох на Exit-a и този път не крачех сама между крепостните стени. Тогава обаче всички цветове се бяха променили и вече нямаше на кого да се покажа.
Разликата е, че сега знам как може да бъде и вече не искам нищо по-малко. Струва ми се, че дните ми са част от пружина, която се свива на забавен каданс. Връщам се натам, където ме намери. Съжалявам, че не те обичах повече. Надявам се да ме изчакаш отново.
R.I.P.
