Not that anyone cares

*Като говорим за Западни Балкани по политическа дефиниция имаме предвид страните от бивша Югославия минус Словения и плюс Албания (Хърватия влиза и излиза от тази група според различните критерии). Тази скица на поведението на и към обединена Европа визира групата на Република Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна Гора, Република Македония и, донякъде, Косово. Анализът на автора показва моментните обществени нагласи.


От ъгъла на България


Общоевропейската политика към страните от Западните Балкани за тяхната интеграция и проблемите на прецизирането и провеждането й съвпадат с гледната точка и интересите на България, но тя остава анонимен участник в нейното формиране.

От досегашното присъствие на България в ЕС остава впечатлението за липса на идентичност по стратегията за европейската перспектива на Западните Балкани и сляпо повторение на подхода на Брюксел. Страната ни, макар и географски и културологично да се намира в първите редове за наблюдение и анализ на поведението и обществено-политическите процеси в региона, не се държи като естествен посланик и авторитетен посредник на европейската идея. Това особено важи за непосредствените й съседи Р Сърбия и Р Македония. България, не само като страна-членка, но и като пример за развитие (нека това твърдение не ви учудва) има дълг към поддържането на проевропейския огън в този регион. Няма да сбъркам, ако заключа, че страната ни час по-скоро трябва да изпълни със смисъл твърдението, че е фактор на регионалната стабилност и да го покаже с действия.

Нашето послание (на ЕС и България в частност) трябва да съдържа убеждението, че европейското членство на държавите от Западни Балкани е постижима, но и необходима цел. Ако започнем от себе си, бихме могли по-решително да изпълним с реални действия подписаните с тези страни меморандуми за сътрудничество в областта на европейската и евроатлантическата интеграция.
След като потърсим собствените си пропуски, нека не оставаме слепи и за факта, че проевропейската и евроатлантическата ориентация на правителствата от Западните Балкани също е на декларативно ниво, без да съществува политическа последователност и обществено съзнание за тях.
Темата за евроатлантическата интеграция се превърща във функция на вътрешнополитически борби, средство за изборна победа и оставане на власт. Европейската перспектива, която не е въпрос на партийна пристрастност, както се пропагандира, а тежък маратон, придружен от непопулярни реформи, все още е прикрита или съзнателно необяснима за някои от обществата на бивша Югославия.

Какво губи България като съседна държава и като страна-членка на ЕС от безличното си поведение към интеграционните процеси в страните от Западните Балкани?

България в европейски план и по-конкретно в отношението си към Западните Балкани често изглежда като ученик, който не успява да премине в по-горен клас дори и с благосклонен учител. Без съмнение, целият Съюз може да се окарикатури, ако се вземат така разпознаваемите училищни типажи. Но това може да бъде само на шега. На практика, без пълнокръвно партньорство, бистри умове и изпреварващи идеи мястото на България остава празно, а всяко празно пространство се запълва – ако не от титуляра му, то от други кандидати.

Какво може да направи ЕС, за да осигури устойчиви резултати на политиката си към Западните Балкани?

Без да изневеряваме на споделените ценности и движещите идеи на следвоенна Европа, в духа на общността e да бъде приложен принципен подход за отчитане на постиженията на всяка страна, като преди всичко се покаже непримиримост към мимикрията по отношение на реформите и членството в ЕС. (Пример за такава мимикрия е поведението на управляващата коалиция в Република Сърбия, която по титовски подменя външнополитическите си позиции и приоритети, в зависимост от наградите, които очаква да получи от моментните си покровители. Същият пример може да се разшири и към Босна и Херцеговина, където поведението на ентитеното ръководство на Република Сръбска често прилича повече на традиционен инат отколкото на управленска концепция, особено в реакциите й към всякакъв многостранен диалог и международна инициатива за развитие на региона.)

ЕС не може да си позволи да предприема каквито и да е сериозни ангажименти към страните от Западните Балкани преди да се увери, че европейските приоритети са водещи в рамките на националните програми на всяка от държавите. (Несъответствия в този смисъл се наблюдавати и в най-новата балканска република - Косово.)

Подходът на отделно оценяване на всяка кандидатка за членство в ЕС от региона е в интерес и на онези от страните, които не желаят да стават заложници на колебливата политика на съседите си. (Пример за това са Черна Гора и Хърватия, в които обществото е най-възприемчиво и солидарно по отношение на европейската перспектива.)
Както ЕС, така и България, като близка до региона, трябва да подкрепя именно такъв диференциран подход, според напредъка на всяка от страните от Западните Балкани.

Позицията, която ЕС и България (в двустранен план) трябва да отстояват, за да имат плодотворна политика към фрагментирания и наслоен с исторически вражди регион, се базира на утвърждаването на европейските стандарти в отношенията между държавите, развитието на добросъседството и взаимно-изгодното сътрудничество.

Под тези фрази разбирам комплекс от важни за развитието на Западните Балкани процеси, свързани най-вече със сътоянието на обществото. Аз бих обърнала внимание преди всичко на формирането на общественото мнение, толерантността, както и възпитанието и образованието на следвоенното поколение.

Виждам няколко пречки, които не позволяват лесно съгласуване на разбирания и мислене с народите от бивша Югославия.

Какво имам предвид?

Някъде в началото на десетилетието висш европейски дипломатически представител провежда беседа с млади евро-активисти някъде из Херцеговина. Дипломатът, приел присърце възможността да популяризира европейската идея сред местния младежки елит, подканя аудиторията си към въпроси. Видно ентусиазиран от разговора студент споделя, че твърдо подкрепя европейската интеграция на страната, но категорично не желае да живее в една държава със сърби и мюсюлмани. Тогава дипломатът отговаря, че той също не би желал да съжителства с нетолерантни общности в Европейския съюз.

На студента някак е убягнал принципа на свобода на движение на хора, стоки и капитали, на който се основава ЕС.

Този, донякъде анекдотичен, случай разкрива най-сериозния проблем, който стои на пътя на всички страни от Западните Балкани към европейското им членство. Това са нетолерантността и пакостливостта към околните народи. Това определя отношенията им, независимо от натрапчивите прилики, на които обърнах внимание по-горе.

Повече тревоги обаче буди това, че инерционното подхранване на нетолерантност към съседните народи продължава. Най-просто казано, децата на Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватия и Косово се възпитават в презрение и предразсъдъци към съседите си, както в училище така и в семействата си.

В тази връзка ще се опитам да припомня част от усилията, които полагат Франция и Германия, за да преодолеят враждата помежду си. Примерът ми е свързан с германски културен представител зад граница, за когото разбрах, че е бил едно от децата, които са гостували на семейства във Франция на разменни начала някъде в края на шейсетте или началото на седемдесетте години на миналлия век. Освен, че на това дължи добрия си френски език, за него Франция и французите се превръщат в приятели, хубави спомени и, не на последно място, се образа на първата му детска любов. Всичко това - много преди да осмисли историческото минало на родината си и нейните настоящи европейски партньори в по-зряла възраст.

Тази малки истории ме карат да се замислям над два въпроса: дали България, като последователка на европейската идея и страна-членка на ЕС, постига същото с българските студенти от чужбина, които се образоват в нея (например: студентите, дошли от Р Македония успяват ли да се уверят, че България не е техен враг, узурпатор или подозрителен съсед) и дали сърби, албанци, босненци и хървати ще имат куража и далновидността да дадат възможност на следващите поколения да живеят в толерантна и просперираща среда.

Пътят на ЕС към Западните Балкани

На какво да заложи Европейският съюз, за да си осигури адекватно партньорство с държавите от Западните Балкани?

- На защитата на мултиетническия модел в региона (БиХ, Р Македония, Косово, Сърбия). Фрагментацията, наречена още балканизация, има тенденция да произвежда нестабилни етнически мини-държави със слаби институции и криминална икономика, които влияят дестабилизиращо на съседите си

- На недопускане, особено след решението за Косово, определени сили (сърбите в БиХ, албанците в Р Македония) да намерят аргументи за реализиране на сепаратистки програми

- На подкрепа към действителните реформи в областта на осигуряването на човешките права и върховенството на закона

- На борбата с организираната престъпност и нелегалния трафик на стоки и хора.

- На утвърждаване на разбирането, че държавите се намират в период на преход, а не в състояние на нестабилност и промени.

- На това европейската перспектива за Западните Балкани да бъде разпозната като консолидиращ фактор и път към трайна стабилност в региона.

Освен наблюдаването на политическия климат в западнобалканските общества по пътя на интеграцията им в ЕС, дейността и инициативността на държавите във формати като Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа също могат да служат за барометър на нагласите им.

Преходът от слаби, нефункционални държави към държави-членки на ЕС изглежда ще бъде труден и продължителен. Този преход обаче трябва да доведе преди всичко до синхрон в посоката на развитие, начина на мислене и мирно съжителство в общност от народи.